Емпатия и улична фотография

 

  

Емпатия (на старогръцки: ἐμπάθεια) или съчувствието, е способността на човека да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите.

Понякога мога да бъда студенокръвен. Виждам други хора по улиците да страдат и съм безразличен към тяхната болка. Често съм обгърнат в собствения си свят и не мога да намеря време за да общувам с околните. Толкова съм егоцентричен и самовлюбен, че понякога се отнасям с презрение към тези около мен. Фотографията обаче умело ме спасява от тази моя ужасна същност.
Преди да се запозная с уличната фотография бях дружелюбен, но единствено с близки приятели и семейство. Никога не говорех с непознати – отнасях се с касиерите като с роботи, които просто пресмятат колко трябва да им платя, със сервитьорите като с прислужници, длъжни да ми сервират кафе, а с автобусните шофьори като с автоматични машини за придвижване от една точка до друга.
Но уличната фотография ми помогна да отворя сърцето си към НЕпознатите. Сега винаги се опитвам да заговорям сервитьорката (освен, ако не изглежда изключително ядосана)!
Сега сериозно – понякога забравяме, че останалите хора също са човешки същества със своите проблеми и притеснения.
Подобно на мен останалите също се притесняват за неплатените си сметки, да спестят достатъчно пари за университета на децата си, за своите семейства.  Не само това, но всички култури в света си приличат по един принзак – всеки обича семейството си, добрата храна, танците – любовта ни свързва и ни държи заедно.
В предишната си статия писах за това, че щом говорим за камери, често се съсредоточаваме върху различията им и забравяме колко много всъщност си приличат.
Същото може да се каже и за хората: фокусираме се върху различията си, вместо да търсим прилики, които да ни обединяват. Смятам, че ако искаме да живеем в свят пълен със съчувствие, трябва да се държим с другите, както ние искаме да се държат с нас. Знам, че е клише, но е точно така. Често си представям, че непознатите са ми братя, чичовци, сестри, лели, майки, бащи, баби, дядовци или потенциални приятели.
Мисля, че уличната фотография е един от най-добрите начини да се научим на емпатия към света около нас. Заснемайки човеците по улиците, ти обикновено улавяш тъгата, радостта или притеснението в очите им. Непринудеността и чистотата на емоциите в човека могат да бъдат уловени от уличната фотография, както никое друго изкуство не може. По улиците се срещат истински човешки съдби, които често са толкова тежки, че изкуството да ги заснемаш изисква дълбока емпатия към човека отсреща.
Нужно е съчувствие, за да може фотографията да бъде искрена.
06:41, 5 февруари 2016
Ерик Ким
Превод: Емил Христов

Линкове свързани с фотографията

http://makethem.net/2015/04/14/9-rules-from-steve-mccury-for-genious-photography/

http://www.360mag.bg/posts/3704

http://photography-book.net/16-ot-naj-izvestnite-zabelezhitelnosti-zasneti-ot-tochniya/

http://po-krasivi.net/35967/koj-kaza-che-da-si-fotograf-e-lesno-da-be-da-snimka.html

https://www.adme.ru/tvorchestvo-fotografy/25-poleznyh-sajtov-dlya-fotografov-815360/

http://www.conservation.org/nature-is-speaking/Pages/Julia-Roberts-Is-Mother-Nature.aspx

http://stara-sofia.blogspot.bg/2015/01/blog-post_26.html

http://leketo.com/70-neveroyatni-primera-za-ulichno-izkustvo/

http://www.alexanderivanov.com/

https://www.adme.ru/vdohnovenie/10-interesnejshih-veb-kamer-mira-465005/

http://stara-sofia.blogspot.bg/2015/10/blog-post_28.html

http://www.photovideo.biz/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D0%BC%D0%B5-%D1%81%D1%8A%D1%81-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BC-%D0%B1%D0%B5%D0%B7-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5

http://delo.bg/world/obshtestvoto-ni-zagiva-a-tezi-10-do-bolka-silni-ilyustratsii-dokazvat-tova/

https://www.photographytalk.com/beginner-photography-tips/5428-11-questions-to-ask-yourself-before-taking-a-photo

„Обяд върху небостъргач“ 1932 NY

 

„Обяд върху небостъргач“ (Lunch Atop a Skyscraper) е снимка на американския фотограф Чарлз Клайд Ебет, направена на 20 септември 1932 г. по време на Голямата депресия. С право се смята за една от най-добрите фотографии в света и за символ на индустриализацията през XX век. На нея са уловени 11 работници, седящи върху стоманена греда с висящи крака, без никакви предпазни мерки. Работниците си обядват непринудено и си приказват спокойно един с друг, като че ли под краката им няма огромна бездна. Впрочем, 260 метра височина във времена на повсеместна беразботица плашела хората по-малко, отколкото глада. Тогава хората са били готови да се борят хляба си и да приемат всякаква работа, независимо от проблемите със сигурността им.
Снимката е направена на 69-ия етаж на „Рокфелер Център“ в последните месеци на строителството.
Следващата снимка, озаглавена „Мъже, спящи върху греда“, е направена 15 минути след първата и е не по-малко легендарна.

„Кинематограф с живущи изображения” – Първите кинопрожекции в България

 

 

 

„За всеки един филм… мога да ви разказвам истории с години.
Това бе мъчение. Това бе радост.
Това бяха възторзи и унижения…”
Васил Гендов

През 1895 година братята Люмиер, собственици на фабрика, получават патент за изобретението си, което те наричат “Синематограф” (кинематограф). През март същата година Огюст и Луи Люмиер демонстрират първия си филм със заглавие “Работници напускат фабриката Люмиер в края на работното време”. Лентата е с продължителност от едва 46 секунди.

“Пристигането на влака” се превръща в класика за киното. За пръв път показва убедително движението в перспектива на плосък екран – влакът се задава отдалеч, преминава от дясно наляво през екрана и се скрива зад левия край на прожекционното платно, създавайки илюзията за пространственост. Освен това във филма има кадри, които показват трите основни плана в киното – близък, среден и общ план.

Кинематографът на братя Люмиер поставя началото на една огромна индустрия. Манията по движещите се картинки и историите, които се разказват чрез тях, много бързо превзема световните столици.
В София първата кино прожекция се провежда на 21 март 1897 година – по-малко от година и половина след раждането на киното
Преди повече от сто години, един българин заложил къщата и имотите си, за да застане зад камерата и да заснеме първия български игрален филм. Не са били много хората тогава, в края на 19 и началото на 20 век в България, които носели в себе си усещането за мисия, за особена роля в историята и в cinemaбългарското киноизкуство. Вероятно затова ги наричат„белите врани” на българското киноизкуство във времето на прагматизъм, изключително заредени с ентусиазъм и любов към приключенията, упорити, амбициозни, влюбени в кинематографа „с живущите изображения”, понякога по детски наивни, особен чешит хора, които тогавашното общество поставяло редом с мечкадарите по панаирите и хвърляло по тях камъни – в буквалния смисъл на думата.
Снимките били съпътствани с освирквания от страна на събралата се тълпа, общественото мнение категорично осъждало участието в това „долнопробно” занимание, което „орезилявало” артистите пред камерата. Въпреки това, с някаква възрожденска упоритост, първите български кинодейци вярвали в значимостта на кадрите, които оставяли на поколенията, благодарение на което ние днес знаем как е изглеждала българската столица в началото на миналия век, преди да се изсипят над нея стотиците бомби от американските и английските самолети по време на Втората световна война.
Знаем как са се обличали българите тогава, къде са живеели и по какъв начин са изразявали чувствата си. Виждаме лицата на победителите и победените в Балканската война, изнурените лица на войниците и речите на българските политически лидери. В останалите до наши дни ленти са запазени уникални кадри от сватбата на българския монарх, движещите се карети, трамваи и върволици от хора по столичните улици – малките пъзелчета от голямата картина на живота, които съживяват историята.
Много са загадките, споровете, „белите петна” около създаването на първите кинематографични български творби.
Първите прожекции на Балканите се състояли в Белград през лятото на 1896 г., а няколко дни след това – в Букурещ. В България кинематографът пристигнал на 27 февруари 1897 г. в Русе, в дома на Марин Чолаков – само 18 месеца след първата кинопрожекция в света. Информация за събитието била публикувана в русенския вестник „Законност”:
Русе

„В града ни от десетина дена насам е пристигнал един цинематограф, апарат, който изображава на платно тъй наречената „Жива фотография”. Апаратът дава възможност да се виждат изображаемите от него картини и сцени във всичката им живост и движения. Пристигналият цинематограф показва например един движущ се трен, посрещането на цар Николая в Париж, един от парижките площади и т.н. – всичко това толкова живо и естествено… Апаратът се помещава в новата къща на г-н Марин Чолаков, на площада пред бъдещата градска градина. Входът струва 1 лев”.
Месец по-късно се състояла и първата прожекция в София, в Пилзенската пивница на столичния булевард „Дондуков”.
По-добрите места стрували 1 лв., а за по-бедните – 50 ст. Първите филми, прожектирани тогава, били на братя Люмиер или заснети в студиото на Томас Едисон. Филмите нямали звук и собствениците на по-скъпите кинотеатри осигурявали музикален съпровод на пиано. Тогава се появила професията на рекомандьора, който канел минувачите по столичния булевард да влязат в киното, а по време на прожекциите обяснявал на зрителите какво се случва на екрана.
Пътуващите кина, които гастролирали из София тогава, били собственост на чужденци. Първият българин, който започнал да прави такива прожекции в столицата, бил Владимир Петков. През 1903 г. той купил кинематографа „Гранд Биоскоп” от чеха Франц Прохаска и разположил палатката си в края на града – зад Лъвов мост. Кварталът тогава бил известен с многото си бардаци и столичани съзнателно не отивали там, още повече, че им се струвало твърде далеч. Това принудило собственика на „подвижното кино” да го премести пред градската баня на ул. „Мария Луиза”, в минисалон за 40-50 души, като същевременно променил и репертоара. „Бараката на Петков” бързо придобила популярност, но през 1909 г. избухнал пожар и тя изгоряла.

„Една вечер пред бюфета на градината опнаха бяло платно. Срещу платното поставиха нещо като магически фенер. Апаратът затрака и върху платното видяхме оживени фотографии. Един поливач на улица опръсква един разсеян минувач; после кавалерия препуска и ето даже че конете идват към нас… те като че ли ще ни прегазят… аз изумявам от страх. Светлината идва, платното е отново бяло. Това беше първият кинематограф. Цялата нощ не спаsofiaх и мислех по това чудо.” (Из книгата на Георги Каназирски-Верин, „София преди 100 години”)
На една от прожекциите през 1904 г., когато се прожектирал филмът „Кучета контрабандисти”, присъствал Васил Гендов, българинът, който заснел първия български игрален филм. Тогава момчето било само на 12 години, но „движещите се картини” така очаровали въображението му, че променили безвъзвратно живота му.
Първото кино в София – „Модерен театър” било открито от италианеца Карло Вакаро през 1908 г.

и се помещавало в двуетажна сграда на днешния булевард „Мария Луиза”, близо до пресечката с ул. „Цар Симеон”. Карло вече имал солиден търговски опит зад гърба си в Пловдив, където дори открил първата Търговска банка. Италианецът възложил на архитект Димитър Начев да превърне закупената от него двуетажна сграда колкото се може по-скоро в модерен киносалон с 500 места, партер и балкон. Бил монтиран огромен за времето си екран с размери три на четири метра, където от края на 1907 г. на всеки час се прожектирали неми филми. Кино „Модерен театър” било най-голямото на Балканите.
Три години по-късно отворил врати още един киносалон в София – „Одеон”,
който тогава се намирал в непосредствена близост до „Модерен театър”. Ръководител на кино „Одеон” бил младият композитор Панайот Пипков. Двата киносалона били в непрестанна конкуренция, предлагайки европейски и американски игрални филми, както и български документални филми. Един от най-старите български документални филми в колекцията на Българската национална филмотека „Откриването на Великото народно събрание във Велико Търново” се отнася за събитието по повод промяната на конституцията след обявяването на независимостта на България (1908 г.) и превръщането на страната ни в царство.
„Немият филм показва пристигането на цар Фердинанд, правителството, посланици и народни представители в старата столица.
Гостите слизат от карети и се отправят към сградата, а по улиците на града преминава кавалерия”.

автор: Маргарита Друмева