Френската следа в световната фотография и българските й последователи

На 19 август 1839 г. е направено официалното представяне на фотографския процес от Луи Дагер пред Френската академия на науките и изящните изкуства.
Фотография се нарича процесът на създаване на изображения на реални обекти с помощта на светлината.
Думата фотография произлиза от гръцките думи фос (светлина) и графис (писец, четка) и означава буквално рисуване със светлина.
Възникването на фотографията през ХІХ в. се обуславя от два разнородни научни процеса. Първият от тях е с оптическа природа – „камера обскура”. По това време тя е в употреба от поне 400 години. Една рисунка на Леонардо да Винчи от 1519 г. показва „камера обскура”. Приблизително по същото време употребата й като помощно средство при рисуване е била насърчавана. Този ранен фотографски прибор не съхранява получения образ, а просто проектира онова, което се намира пред малкия отвор в стената на затъмнена стая върху дадената повърхност и фактически цялата стая представлява един огромен фотоапарат без обектив. Всъщност самата фраза „камера обскура” означава буквално „затъмнена стая”.
Вторият процес е химически. Стотици години преди изобретяването на фотографията хората са знаели, че някои цветове избеляват на слънцето, но всъщност са правели малка разлика между топлина, въздух и светлина.
Жозеф Нисефор Ниепс (на френски: Joseph Nicéphore Niépce) е френски изобретател, най-известен като баща на фотографията. Ниепс прави първата успешна трайна фотографска снимка. Той започва да експериментира още от 1793 г., но ранните му резултати са снимки, които бързо избледняват. Смята се, че от 1824 г. започва да прави фотографии, които са трайни. Най-старата запазена до днес снимка той прави през юни или юли 1827 г. (или 1826 г. според някои източници). Той експонира 8 часа при силна слънчева светлина, а за фотографска плака използва полирана калаено-оловна плочка [1].
Този процес обаче се оказва задънена улица и Ниепс започва да експериментира със сребърни съединения въз основа на откритието на Йохан Хайнрих Шулц от 1724 г., че сребърно-варовиковата смес потъмнява под влиянието на светлината. Въпреки известни първоначални резерви, на 4 януари 1829 г. Нисефор Ниепс подписва договор за сътрудничество с художник-декоратора Луи Жак Манде Дагер. Само 4 години по-късно, през 1833 г., Ниепс умира неочаквано от инсулт, но Дагер продължава да експериментира. Макар и без научно образование, Дагер прави две изключително важни открития. Той открива, че обработването на среброто с йодни пари преди експониране позволява формирането на латентен образ, който след това се проявява с живачни изпарения. По този начин става възможно намаляването на времето за експонация от 8 часа на около 30 минути. Дагер открива също, че така полученият образ може да бъде фиксиран чрез потапяне на плаката в солен разтвор. Резултатът е деликатно, сребристо, монохроматично (черно-бяло) и единствено (уникално – без възможност за размножаване) изображение.
Като използва опитите на Жозеф Нисефор Ниепс, Дагер разработва през 1839 г. първия практически осъществим фотографски метод (наречен дагеротипия), в който светлочувствителният материал е сребърен йодид. Първата си фотография – на бул. „Дьо Темпъл” в Париж, Дагер прави през 1838 г. Това е и първата фотография, правена от човешка ръка. По онова време експозицията е траела повече от 15 сек., затова на всички негови снимки парижките улици изглеждат пусти – просто минувачите се движат прекалено бързо, за да се виждат. На 2 януари 1839 г. прави първата снимка на Луната.
През 1839 г. Дагер демонстрира публично своя фотографски метод, без да го патентова, а за награда френското правителство отпуска пожизнена пенсия на него и на сина на Ниепс. Оповестяването на изобретението предизвиква голяма сензация. Дагер става герой на деня и е обсипван с почести, а дагеротипията бързо намира широко приложение. Скоро след това той престава да работи. На 35 години създава така наречената диорама – фантастична поредица от панорамна живопис, изложена със специални светлинни ефекти. Докато се занимава с нея, започва да мисли и за разработване на механизъм за автоматично възпроизвеждане на изгледи без помощта на четки и боя. Дагер умира през 1851 г. в крайградската си къща близо до Париж, изживявайки в благоденствие последните години от живота си с пожизнената пенсия, която френското правителство му отпуска.[2]
Малко по-рано, от другата страна на Ламанша, английският изобретател Уилям Фокс Талбот вече е открил друг начин за фиксиране на образа, получен чрез сребърния процес, но го е пазел в тайна. След като научава за изобретението на Дагер, Талбот усъвършенства своята технология, така че да бъде достатъчно бърза и да може да се използва за фотографиране на хора, също като тази на Дагер. Към 1840 г. той е готов с техниката, която сам нарича калотипия. Тя се състои в нанасяне на сребърен хлорид върху хартиен лист с цел получаване на негативен образ като междинен етап. За разлика от дагеротипа, който създава уникални, еднократни образи, калотипният негатив може да се използва за създаване на неограничен брой позитивни снимки. Много хора смятат, че дагеротипията е най-популярният фотографски метод до края на ХІХ в. В действителност този процес е в обща употреба само за около едно десетилетие. Дагеротипиите, макар и хубави, са крехки и трудни за копиране. Единична снимка, направена във фотографско студио, струва равностойността на 1000 сегашни (2006) щатски долара. Поради тези причини дагеротипията скоро е изместена от аналогичните процеси: амбротипията (1854) – позитивен образ върху стъкло със зачернен гръб; тинтипията (феротипия) – образ върху покрита с асфалт желязна плака; белтъчния отпечатък (albumen print) – хартиена фотография, получена с помощта на големи стъклени негативи – най-употребяваният процес при документирането на Американската гражданска война.
Фотографията навлиза широко на потребителския пазар през 1901 г. с представянето на известни модели фотоапарати, а през 1925 г. се появява първият апарат Лайка (Leica) с 35 мм чернобял филм, какъвто се ползва и до днес.
Феликс Надар е псевдоним на Гаспар-Феликс Турнашон, роден на 6 април 1820 г. в Париж. Френски фотограф, карикатурист, журналист, писател и въздухоплавател, той успява да съчетае всичките си умения в една хармонична и ползотворна комбинация. През 1848 г. той работи като карикатурист за френския вестник „Le charivari”, (в превод „Врява”), а година по-късно създава „Ревю Комик” и хумористичното списание „Petit journal pour rire”. Надар заснема първите си фотоси през 1853 г., а през 1858 г. става и първият човек, успял да направи въздушни снимки. Той е пионер в използването на изкуствено осветление във фотографията и го прилага докато работи в мрачните катакомби на Париж.
През 1863 г. издига огромен балон наречен „Le Géant” („Гигантът”), като по този начин дава идея на писателя Жул Верн за романа „Пет седмици в балон”. Проектът обаче е неуспешен и го убеждава, че бъдещето принадлежи на по-тежки от въздуха машини. Въпреки провала си, фотографът-експериментатор не се отказва и създава „Дружеството за насърчаване на въздушното движение”, на което самият той е президент, а Жул Верн – главен секретар. Надар вдъхновява и още един роман на Жул Верн – „От Земята до Луната”, а името му се явява анаграма на главния герой Майкъл Ардан.
През април 1874 г. френският фотограф предлага студиото си на група художници като по този начин прави възможна първата изложба на импресионистите и така спомага за развитието на изобразителното изкуство по онова време [3].
По същото време се появява стереоскопът – оптичен бинокулярен прибор за преглед на „обемни фотографии”. Принципът на работата му е основан на това, че ако се фотографира някаква сцена от две точки, разположени на известно разстояние една от друга – примерно разстоянието между очите на човека – и след това се разположи на известно разстояние двойка снимки, т. нар. стерео двойка, при което едното око вижда едната снимка, а другото – втората, то човек може да наблюдава „обемно изображение”.
През 1849 г. Дейвид Брюстер изобретява прибора с две увеличителни стъкла, а на световното изложение в „Кристал Палас” в Лондон през 1851 г. е демонстриран стереоскопът на Дюбоск и Солей с превъзходна колекция от дагеротипни стереоскопични изображения.
В началото на 1853 г. във Филаделфия Ж. Ф. Машер получава патент за прост сгъваем стереоскоп, състоящ се от кожено сандъче, в което се намират две изображения и две лупи. През 1856 г. само в Англия са продадени над милион призмени стереоскопи на Брюстер. Лондонската компания по производство на стереоскопи, която предлага голям избор на стереоскопични пластини, разгръща рекламна кампания под надслова: „Нито един дом без стереоскоп” и ги продава под един долар.
До 1853 г. стереоскопичните снимки се правят или с един апарат, който се поставя на стойката и после го плъзгат настрани, за да се получи още един образ, или се снима с два обикновени апарата. Апаратът с две лупи и разстояние от 2,5 дюйма между тях, правещ две снимки едновременно, е създаден през 1853 г. от английски оптик, след което много европейски производители бързо последват примера му.
През 1860 г. рекламният лозунг на лондонската компания се превръща в реалност – на пръсти се броят домовете, в които липсва стереоскоп и комплект от пластини. Така стотици хиляди стереоскопични пластини с изгледи от всички кътчета на земята могат да бъдат закупени от уличните будки или да бъдат поръчани по цени на сегашните цветни картички.
През 1861 г. в Париж е издадена цяла поредица от стереокартички, от 72 до 139, с подобна „дяволщина”. И то анонимни, защото това може да повлече след себе си затвор в не толкова далечни места. Съществува мнение, че тези картички са служили преди всичко като политическа сатира. И макар фотографът да остава неизвестен, някои предполагат, че за създаването на по-голямата част от тези „чудеса” отговорност носи Пиер Адолф Хентиер (1828–1888). Независимо от авторството, подобни картини и до днес провокират въображението.
Модата на стереографските картички, завладяла света през ХХ в., намира място и в почти всеки български дом. Картичките имат различни сюжети – топографски, произведения на изкуството и пр. В България най-известните стереографски картички се издават от списание „Родина” на сливналията Тодор Иванов Бъчваров (20.07.1874–16.10.1923). Списанието е месечно издание за наука, литература и обществен живот. Излиза в София от 1899 г. до началото на 1915 г. Редакцията се помещава на ул. „Нишка” 42, а по късно на ул. „Опълченска” 69.
Стереографските картички, изобразяващи забележителности от различни краища на България, са уникални. Те представляват например: „Изглед от Пловдив”, „Скалите при Белоградчик”, „Мостът над река Олудере при Харманли”, „Изглед от София”, „Крепостта на цар Асен II при Станимака (Асеновград)”, „Село Лъджене”, „Мостът при Търново Сеймен (Свиленград)”, „Кулата “Баба Вида” – Видин”, „Рилският манастир”, „Новата гара в Пловдив”, „Скалата “Конска глава” Елли дере (Ветрен дол)”, „Индустриалното училище в Сливен”, „Паметникът “Цар Освободител” в София”, „Изглед от Чепино”, „Река Янтра при Търново”, “Пиростията” при Казънлък”, „Бургаското пристанище” и пр. През същия период в България се продават стереографски картички на световно известните компании „Eureka” и немската „Neue Photographische Gesellschaft”, представляващи забележителности от цял свят. [4]
Запазилите се до днес стереокартички говорят за един друг свят, без телевизия и Интернет, в който хората са имали същата необходимост като днешната да опознаят света и стереоскопът е удовлетворявал тази тяхна потребност.
Стереоскоп е използван и в обучението на студентите във Висшето училище в края на ХІХ в. Съхранявал се е в университетската библиотека, откъдето преподавателите са го вземали, за да го ползват в часовете си. Автентичните фотоси от стереоскопа, намиращ се в Музея на СУ „Св. Кл. Охридски”, пресъздават българския живот, места и обекти от края на XIX в.
Първата запазена фотографска снимка на българи е от 1842–1843 г. На портрета са фотографирани възрожденецът Тодор Минков с майка си във Виена. Фотографията вероятно е направена от българина Анастас Йованович. Пионерите фотографи поставили началото и популяризирали фотографското изкуство в България са:
• Анастас Йованович (1817–1899). Роден е във Враца. Баща на архитект Константин Йованович (1856–1919), по чиито проекти са създадени сградите на Първа мъжка гимназия (1881–1883) и Народното събрание (1884–1886). Останал сирак, заминава при вуйчо си в Белград, където работи в откритата сръбска държавна печатница. Изпратен е да учи в художествената гимназия във Виена. Изучава литография, гравиране върху мед и стомана, а от 1839 г. е един от първите във Виена запознат с фотографията дагеротипия и талботипия. През 1854 г. създава първите стереоскопски снимки. Съхранени са около 800 негови снимки. Бил е придворен управител-хофмаршал на княз Милош Обренович.
• Анастас Карастоянов (1822–1880). Фотограф и художник, зограф и гравьор. Син на първия български печатар Никола Карастоянов (1778–1874). Проявява се като добър график, отпечатва щампи, илюстратор и художествен оформител на книги. През 1863 г. усвоява фотографията и е един от най-известните възрожденски фотографи. Негово дело са запазените до днес образи на Васил Левски и Стефан Караджа.
• Тома Хитров (1840–1906) е роден в Ловеч. Участва в Белградската легия. Помощник войвода в четата на Филип Тотю. Опълченец и участник в боевете при Шипка, Шейново и Стара Загора. Дейността му на фотограф започва в Румъния. За поколенията чрез фотографиите му са съхранени образите на Христо Ботев, Захари Стоянов, Никола Славков, Панайот Хитов, Никола Странджата.
• Георги Данчов (1846–1908) е роден в Чирпан. Фотограф, художник, зограф, литограф. Член е на Чирпанския революционен комитет и близък съратник на Васил Левски. Заточен за революционна дейност в Диарбекир, избягва и участва с руските войски в освободителната Руско-турска война. Установява се в Пловдив и е активен участник в Съединението. Създава литографията “Свободна България” както и литографските портрети на Левски и Ботев, останали и до днес като образец художествено майсторство.
• Георги Ст. Георгиев (1881–1956). Изтъкнат фотодеец и теоретик на фотоизкуството. Летец-наблюдател и аерофотограф във войните от началото на ХХ век. Преподавател по аерофотография 1914–1917 г. Член на първото фотографско дружество в България (1897) и основател на българския фотоклуб през 1920 г. Главен инструктор по художествена фотография към ДП „Българска фотография”, лектор по въпросите на това изкуство, преподавател в курсове по фотография, автор на трудове и публикации по фотоизкуство.
Фамилията Карастоянови се превръща в емблема на българското фотографско изкуство в новоосвободена България. Братята Иван (1853–1922) и Димитър Карастоянови (1856–1919) се завръщат с баща си от Белград в София след войната и постепенно израстват като едни от най-изявените и талантливи български фотографи. След смъртта на бащата Анастас Карастоянов пет години (1880–1885) работят заедно в ателие „Братя Карастоянови”.
По-късно Иван Карастоянов, учил фотография във Виена и специализирал в Париж и Лондон, отваря собствено модерно ателие на ул. „Самоковска” (дн. „Граф Игнатиев”) 929 и в същото време е придворен фотограф на княз Фердинанд. През годините пред фотообектива му застават много видни български държавници, политици, военни дейци и граждани.
В музея на Софийския университет се съхраняват два изключително ценни експонати, свързани с професионалните умения на Иван Карастоянов. На първо място, това е оригиналното фототабло на завършилите първия випуск на Висшия педагогически курс през 1891 г. Освен завършилите тригодишния курс на обучение абсолвенти, сред които е ликът на бъдещия професор по география и ректор на Университета (1915–1916), доктор по философия на Лайпцигския университет Анастас Иширков, в центъра на таблото са поставени образите на тогавашния преподавателски състав от Историко-филологическия и Физико-математическия факултет начело с ректора – математика Емануил Иванов, завършил математика и физика в Мюнхенската политехника (1879–1883), извънреден преподавател по Висш анализ във Висшето училище от 1 октомври 1889 г., впоследствие редовен професор и титуляр на Катедрата по висш анализ до 1915 г., а от 1918 до 1923 г. титуляр на Катедрата по висша алгебра в Софийския университет, три пъти ректор на Университета през учебните 1890–1891, 1891–1892, 1893–1894 години. Около него са фотосите на първите ректори професорите А. Теодоров-Балан и Д. Д. Агура.
Вторият експонат е луксозният фотоалбум от 1892 г. на преподавателския състав на Висшето училище, изготвен в знак на благодарност за активното участие при създаването на Висшето училище на министъра на народното просвещение Георги Живков. Към тези изключително качествени снимки, запазили се непокътнати от времето през годините, следва да се прибави фотосът на княз Фердинанд от 1889 г. с неговия автентичен подпис.
Димитър Карастоянов, също със специализации в Париж и Лондон, създава свое собствено ателие на бул. „Цар Освободител” срещу Италианското посолство, което нарича „Фотографско художествено заведение”. По време на Стамболовия режим изпада в немилост и 4 години живее в Пловдив. Ориентира се към изработване на портрети, групови фотографии и пощенски картички. Един от създателите е на българската пейзажна фотография. Автор е на първия печатен албум за София. По време на Балканските войни 1912–1913 г. участва като военен кореспондент.
Ателиетата на двамата братя се превръщат в предпочитани места за контакти на тогавашния политически и духовен елит в столичния град.
Всеотдайността към фотографската професия наследяват двамата синове на Димитър Карастоянов – Богдан-Бончо и Божидар Карастоянови. Богдан (Бончо) Димитров Карастоянов е български фотограф и кинооператор. Роден е през 1899 г. в София. През 1917 г. завършва Робърт колеж в Цариград, а през 1919 г. – Школата за запасни офицери в София. През следващите години учи фотохимия в Берлин и художествена фотография в Париж. Фотографиите на Бончо Карастоянов достигат до европейския и световния печат. От началото на 40-те години работи като кинооператор, а през 1949 г. режисира по свой сценарий филма „Дългият път на цигарата”. Впоследствие снима емблематичните български филми на 50-те години на ХХ в. – „Утро над родината” (1951), „Под игото” (1952), „Снаха и Земя” (1957). Умира през 1962 г.
[…] Общо взето, Бончо Карастоянов беше, така да се каже, фотографът на стария софийски „бо монд”. По-късно стана дори и придворен фотограф благодарение на необикновената си способност да прави „красиви” дори и най-грозните си клиенти – пише Драган Тенев в своята „Тристахилядна София и аз между двете войни”. [5]
Роденият на 13 октомври 1903 г. в София Божидар Карастоянов също е потомък на видната фотографска фамилия. Двадесет и две годишен заминава за Париж, където учи и работи в ателието на големия парижки фотограф Мануел Фрер. През 1927 г. се установява във Виена със семейството си, където усъвършенства фотографската професия. След завръщането си в София през 1928 г. отваря първото си фотоателие на ул. „Търговска”, по-късно на ул. „Леге”, а от 1932 до 1934 г. – на бул. „Дондуков”. През ателието му минават много български и чужди видни личности. Неведнъж е удостояван с международни награди на изложби в Лондон, Берлин и Париж.
През 1939 г. Б. Карастоянов заснема всички университетски обекти по повод 50-годишния юбилей на Алма матер. Негативите от тези фотоси са предадени на Музея на Софийския университет от дъщеря му Райна Карастоянова чрез Университетска библиотека. През 2008 г. по повод 120-годишнината на Софийския университет фотосите са издадени в уникално албумче от изпълнителния директор на Музея на университета доц. Цвета Тодорова.
За съжаление голяма част от богатия му архив е унищожена по време на бомбардировките над София в годините на Втората световна война. Умира през 1956 г. ненавършил 53-годишна възраст.
Литература:

1. http://www.photography-museums.com/pages/page-bio.html
2. Daguerre (1787–1851) and the Invention of Photography. http://www.metmuseum.org/toah/hd/dagu/hd_dagu.htm
   
3. Иванова, М. Фотографът експериментатор – Феликс Надар. //За мода и лайфстайл, № 63, 2013. http://www.fashion-lifestyle.bg/ .
   
4. http://dianakolarova.blogspot.com/2011_01_01_archive.html
   
5. Тенев, Др. Из Фотоателиетата и фотографите. В: Тристахилядна София и аз между двете войни. София. Български писател. 1997, с. 212–218.
   

Доц. д-р Цвета Тодорова
На снимката – Анастас Карастоянов.